Начало>
1>>
2>>>
3>>>>
4>>>>>
Из “Пътуване по посока на сянката”
Яна Букова
Глава 6:
ЯН ВАН АТЕН
или
Изкуството на четенето
“От всички пеперуди в колекцията
най-много ценя тази, която носи
върху крилете си отпечатъци от
пръстите ми.”
Ян Ван Атен,
“Пътуване по посока на сянката”
Беше
една просторна, светла къща, пълна с мъртви роднини. Малко неща си спомняше
от детството, прекарано в нея. Пода на големия салон например, с черни и бели
плочи, който го затрудняваше. Минаваше по него с хода на коня или на офицера,
а понякога, когато бързаше, дори с хода на царицата. Всяко придвижване от трапезарията
до зимната градина, от библиотеката до вратите на вътрешните стаи, от масата
до прозореца се превръщаше в нова задача за решаване. И едва по-късно, в една
от многобройните си микроскопични революции, си наложи да върви без никакви
правила. Но дори и тогава с усещането, че върши нещо нередно.
Какво, освен пода? Звуците на клавесин някъде от вътрешните стаи. Неизвестно
кой можеше да свири. И в зимните следобеди - светлината, навлизаща от градината,
влажна и копринена, сякаш произхождаща от луната, а не от слънцето. Точната
светлина, подходяща за майка му. За удължените сенки на клепките, които я състаряваха
красиво, за примирения полупрофил, за безкръвните пръсти, които флегматично,
но без да се отказват, бродираха бели цветя по някаква бяла материя, която шумолеше
и се стелеше наоколо, и постепенно я зариваше. Подложила търпеливо бузата си
на светлината, майка му понасяше съществуването си като заболяване. И беше сигурен,
че беше видял как веднъж, може би случайно, иглата се заби дълбоко в пръста
и не потече кръв, и бялото остана бяло.
От баща си също помнеше само една ръка, с лъжица в нея. Супата в лъжицата беше
матова, кадифена, не отразяваше никакво лице. И през цялото време, докато ръката
изкачваше лъжицата към незапомнената уста, повърхността й оставаше гладка, без
нито едно потръпване. От което можеше да съди, че ръката принадлежеше на хладнокръвен
човек, с точни и уверени движения. Портретът му висеше наред с останалите мъртъвци
в салона, всеки от тях изобразен в цял ръст на някакъв тъмен фон, за който не
ставаше ясно дали е нощ или дървена ламперия или морска буря. Потънали мореплаватели,
капитани, обесени от разбунтували се екипажи, но и немалък брой починали безопасно
в леглото си предци, всичките покрити с непробиваема почтеност и с челюсти като
лешникотрошачки. Предпоследен в редицата беше баща му, умрял на сушата, но не
в леглото си. Последен беше чичо му, по-малкият брат, изчезнал.
И не толкова смъртта на баща му от нож в някаква свада, колкото изчезването
пораждаше неизчерпаеми въпроси. Как изчезва някой и къде отива, когато изчезне?
Мъртвите отиват в земята, а изчезналите? На другия край на земята, отговори
бавачката, давайки нова храна на въображението му. Възрастните отговаряха на
този въпрос троснато или уклончиво и от това вадеше заключение, че става дума
за нещо вълнуващо и забранено, и със сигурност неприлично. И му се искаше често
да изчезне и той, поне за малко, колкото да види какво е, защото, за да бъдем
откровени, изобщо не му се изчезваше за по-дълго време.
Иначе двата портрета твърде много си приличаха. Баща му беше по-висок (или
картината беше в по-едър мащаб), чичо му имаше като че ли по-чуплива коса, баща
му имаше мустак. И нищо не го дразнеше толкова много по време на микроскопичните
му революции, колкото този мустак с отличителната му значимост. Няколко косъма
върху горната устна, които могат да бъдат премахнати само с едно посещение при
бръснаря. И заедно с тях всеки белег на бащинството.
Най-важните неща за себе си научи от чужди разкази. Родил се грозен, обичаше
да казва старата му бавачка, скръстила ръце под престилката, не колкото другите
новородени, много повече. Имал черни косъмчета по върховете на ушите и по гръбчето,
и едното му око плувало като лодка, на която са отрязали въжетата. Имал огромна
розова уста, от която излизал нескончаем крясък. Четиридесет дни. Едва по-късно,
когато вече можеше да намери точните думи, Ян Ван Атен записа в тетрадката си,
че вероятно съществуването и смъртта произхождат от един и същи източник на
насилие. Затова хората крещят и пред едното, и пред другото. Четиридесет дни,
продължаваше дойката, смучейки вкуса на тази история, който, ако се съди от
примляскванията, беше неизменно сладък и не се губеше с времето, после нещо
се случило. Не знаела какво се случило, но със сигурност се е случило нещо,
защото внезапно в къщата настъпила тишина и окото му спряло пътуването си, сигурно
ангел минал край него, тя поне мислела, че е ангел, и внезапно станал толкова
красиво бебе - космите междувременно били опадали - толкова спокойно и лакомо,
толкова сладко в белите си бродирани пелени. Но Ян Ван Атен растеше бързо в
тази къща и в костната си система беше започнал да усеща здравите челюсти на
предците си. Ангел, как ли пък не. Знаеше какво е било. Сделка е било. Бяха
му предложили нещо и беше се съгласил. Трябва да е било нещо достатъчно хубаво,
за да се съгласи. И трябваше само да дойде времето да си го вземе.
А по-нататък? Внасянето на мъртвеца в къщата, плача на жените, суматохата,
траура? Трябва да е бил на шест години. Нищо не помнеше. Но бавачката беше неспособна
да описва никое събитие, на което той да не е в центъра. О, бил толкова сладък
и тогава, толкова добро дете, малко пълничко, но толкова мило, мълчаливо, стоял
малко встрани и наблюдавал всичко, толкова сладък в белите си бродирани дрешки.
И го засипваше с още куп истории за един счупен зъб, за един кошмар с огромни
тюркоазени риби на дъното на морето, за тогава, когато се загубил (за малко
да изчезнеш, казваше, и някакво полурадост-полуразочарование пронизваше стомаха
му) на един панаир с фокусници и огнегълтачи и го намерили съвсем встрани, необръщащ
никакво внимание на представлението, да се занимава до смърт с един бръмбар.
До смъртта на бръмбара, поясняваше. Историите, на които сам беше герой, никога
не му омръзваха, но имаха два основни недостатъка: първо, в тях не се случваше
нищо ново и второ, бяха интересни само на самия него.
Историите без негово участие бяха далеч по-вълнуващи. Зад къщата се простираше
обширна градина, където намираха благоприятна почва всякакви екзотични и не
растения. В градината цареше творчески безпорядък: отдавна фалирали на борсата,
но не по-малко красиви източни цветя, безразборно пръснати обли камъни, красиво
изкривени японски дървета (или дървета, изкривили се с времето и добили японска
красота), и в единия ъгъл - немалко на брой невзрачни, но силно ароматни храсти,
около които кръжаха пчелите и жужаха ситно и във високите тонове, все едно се
кискаха. Над целия този хаос властваше Дългият Не Джон Силвър, който сееше,
каквото му попадне, нищо не кастреше и основно поливаше.
Както веднага можеше да се разбере, градинарят нито беше толкова дълъг, нито
се наричаше Джон Силвър. Беше прекарал тридесет години по корабите, поне според
собствените му твърдения, и за това време беше загубил едното си око, сега покрито
с черна превръзка, и единия си крак, на чието място носеше дървена подпора,
нещо, което придаваше на силуета му силната прилика с пергел. В замяна на тази
загуба беше се сдобил с името си, съвсем случайно, както стават тези неща, и
то само защото веднъж някой беше решил, че му прилича на някого. Но някои имена
са прилепчиви като тропически болести. Новото име, в комбинацията с приликата,
беше създало немалко неприятности на бъдещия градинар. Оказа се, че твърде много
хора познават Джон Силвър и повечето от тях имат твърде агресивни намерения
спрямо него. Малката разлика в ръста не правеше впечатление на никого. За да
избегне повече болезнени недоразумения, се принуди да се представя с отрицанието
преди името си. Но и това не винаги помагаше. С напредването на възрастта напусна
корабите и с облекчение започна да се занимава с градинарство.
Когато не поливаше, пушеше лулата си и плюеше майсторски точно на височината
на очите си, очертавайки постепенно една мътна ивица върху сивкавия зид на оградата.
Пълнеше лулата си с ароматната трева, която береше от градината, вдишваше повече,
отколкото издишваше и говореше на малкия Ян за какво ли не. Разказваше му за
дървета, които израстват върху други дървета и така гората е на два или три
етажа като къщите, за птици, които приличат на цветя, и за цветя, огромни като
шадравани, които цъфтят веднъж на половин век и миришат на гнило месо; за градове,
които имат формата на пума върху картата и покриви от злато; за жени, чиито
езици са грапави като на котките и гърдите им са толкова остри и твърди, че
пробиват дрехата; за племена, които заемат тайните знаци на писмеността си от
формата на раните си при битка и за други, по-диви, които оплакват залеза на
слънцето и покриват къщите си с костите на предците си, за да ги пазят от зли
духове... Всички тези разкази изиграха решаваща роля за себепознанието на Ян
Ван Атен. Беше само на десет години и с една глава по-нисък от ивицата плюнки
на Не Особено Дългия Не Джон Силвър, но вече със сигурност (тук усещаше някаква
връзка с бебешката си сделка) знаеше нещо за себе си - щеше да пътува. Оставаше
само да научи защо и къде.
Наистина немалко дължеше на нещастния с името си градинар. Познанията си върху
шаха например (които се заключаваха в това как се местят фигурите), двете магически
думи “каррамба” и “йо-хо-хо”, които можеха да изразят всичко, от недоволството
до абсолютната веселост и най-вече интереса си към географските карти. Големият
сандък до входната врата беше пълен догоре с тях. Някои от тях бяха толкова
стари, че върху тях не беше останало нищо, което да отговаря на истината. Въпреки
това старите му харесваха повече. Показваха света обитаем. Дебелобузи ветрове
духаха благосклонно в платната на заминаващи кораби, в някои заливи пишеше “делфини”
и наистина се виждаха нарисувани делфините как се показват над водата, градовете,
освен имена, имаха и къщи и замъци и от кораловите рифове стърчаха пречупени
мачти, за показ и назидание на невнимателните и непознаващите географията. И
беше само въпрос на мащаб под звездата, сочеща с четирите си ъгъла посоките
на света, и под едно красиво изписано фамилно име да бъде изобразена и тяхната
къща със силуета на майка му, затрупана от белите си бродерии и неговия собствен,
малко по-навътре, как се опитва да стигне до вратата на трапезарията с хода
на коня. В новите не беше останала и следа от живот, но изчистените им линии
също не бяха лишени от очарование. Откри, разглеждайки ги, че на някои места
реката прилича на фраза, толкова бързо изписана, че трудно се разчита. Защото,
мислеше си, колкото по-бързо пише някой, колкото повече е пълна ръката му с
гняв, отчаяние или болка, толкова повече написаното се доближава до правата
линия, която нищо не говори. И цялата Земя беше покрита с подобни фрази като
от писмо на самоубиец. Откри също, че крайбрежията бяха пълни с безразборно
пръснати и почти нетълкуваеми знаци, разярени профили, пробивноразкъсни рани
и най-вече пръсти, дълги и настоятелни пръсти, насочени навътре в огромния,
бледозелен на картата океан. Картите естествено го отведоха до четенето. Писмата
бяха под тях, на дъното на сандъка.
повече на....
© Яна Букова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.10.2008, № 10 (107)
Други публикации:
Яна Букова. Пътуване
по посока на сянката. София: Стигмати, 2008.
