|
|
 |
|
|
Петък, 8 Април 2022,
The Spectacle Revue, St. Louis, USA
“ЯН ВАН АТЕН ИЛИ ИЗКУСТВОТО
НА ЧЕТЕНЕТО” ОТ ЯНА БУКОВА,
В ПРЕВОД НА ЕКАТЕРИНА ПЕТРОВА
Четенето, отбеляза Ян ван Атен в още едно свое съчинение, също получило одобрението на учителя му, е прозорец към душата. Отгатване на истинското ни аз, разследване на произхода ни, опознаване на тайните ни роднинства. И от хилядите думи, които ни определят, никоя няма само едно бащинство. По същото време беше започнал да си пуска мустак, усилие, което му отне поне две години. И нищо чудно, че след всички тези съчинения и толкова похвали от учителите си започна да пише. Един допълнителен тласък му даде латинският език.
Латинският език привличаше любопитството му още със сдържано-трагичното си наименование „мъртъв“. Представяше си смъртта му като самоубийството на римски благородник, самотно, с достойнство и без страх от болката. Първите думи, които чу, му напомняха диагноза на сериозно заболяване или название на някакво екзотично, по всяка вероятност опасно насекомо: pluralia tantum, coniugatio periphrastika activa (et passiva), plusquampefectum. Една широка, безпричинна усмивка покриваше лицето на учителя му по латински. Говореше бавно, доверително, все едно споделяше някаква радостна тайна. Имаше уморителния навик да произнася на глас пунктуацията на всяко изречение. Уводната лекция беше изпъстрена с гореспоменатите думи и дълги неоправдани паузи, в които оставаше загледан в посока винаги обратна на прозореца, припомняйки си явно нещо хубаво. В такива случаи усмивката му провисваше и леко излизаше от очертанията на физиономията му, придавайки на изражението му вида на главно Q. Поразен от този феномен, Ян ван Атен предпочете да се отдаде повече на звученето на думите, отколкото на смисъла им, и нищо не запомни от този първи урок освен края му. Там, в желанието си да даде един подходящ пример за казаното до момента, учителят му произнесе прочутата фраза на великия Цицерон „Quousque tandem abutere, Catillina, patientia nostra?“ с необходимия патос и възмутената тишина след края ?, насочена като обвиняващ пръст към слушателя. Ян ван Атен беше очарован. Не само защото пред него се откриваше един език, способен на звукосъчетания като „квоускветандем“. Но и коя беше тази Катилина? Какво беше сторила, за да изгубят толкова много хора търпението си?
Същата вечер, дума по дума, сякаш някой я диктуваше с цялата ѝ пунктуация, в главата му се появи историята на Катилина.
Още...
Петък, 18 Октомври 2019,
European Literature Network
ПРЕДСТАВЯНЕ НА ПЪТУВАНЕ ПО ПОСОКА НА СЯНКАТА В EUROPEAN LITERATURE NETWORK
Европейската литературна мрежа (European Literature Network) представи на своя сайт в петък на 18 октомври 2019 г. откъси от ПЪТУВАНЕ ПО ПОСОКА НА СЯНКАТА от Яна Букова, преведена от Екатерина Петрова. Екатерина Петрова , е тазгодишната победителка в конкурса на Фондация „Елизабет Костова“ за участие в Международната резиденция на писателите в Норич за работата й върху превода на „Пътуване в посока на сянката“ на Букова.
All that Yovana had left of him was a bite on her neck and an empty shirt. “Like a snake,” she said, after the first few months had passed. And though she said it to herself, the ‘s’ snapped like a whip and turned the scar violet. The shirt held an entire body inside itself, retained its outline through its scent, and at night slept next to her in the bed. But the shirt eventually gave up too, defeated by time, and nothing remained in it any longer. What could she do with a dead shirt but wash it and put it away in the trunk where it belonged, to never again take it out nor throw it out. The scar turned bloody every time she picked at it and tried to reproduce...
Още...
ПЪТУВАНЕ ПО ПОСОКА НА СЯНКАТА - ГЛАВА 6
“От всички пеперуди в колекцията
най-много ценя тази, която носи
върху крилете си отпечатъци от
пръстите ми.”
Ян Ван Атен,
“Пътуване по посока на сянката”
Беше една просторна, светла къща, пълна с мъртви роднини. Малко неща си спомняше от детството, прекарано в нея. Пода на големия салон например, с черни и бели плочи, който го затрудняваше. Минаваше по него с хода на коня или на офицера, а понякога, когато бързаше, дори с хода на царицата. Всяко придвижване от трапезарията до зимната градина, от библиотеката до вратите на вътрешните стаи, от масата до прозореца се превръщаше в нова задача за решаване. И едва по-късно, в една от многобройните си микроскопични революции, си наложи да върви без никакви правила. Но дори и тогава с усещането, че върши нещо нередно.
Какво, освен пода? Звуците на клавесин някъде от вътрешните стаи. Неизвестно кой можеше да свири. И в зимните следобеди - светлината, навлизаща от градината, влажна и копринена, сякаш произхождаща от луната, а не от слънцето. Точната светлина, подходяща за майка му. За удължените сенки на клепките, които я състаряваха красиво, за примирения полупрофил, за безкръвните пръсти, които флегматично, но без да се отказват, бродираха бели цветя по някаква бяла материя, която шумолеше и се стелеше наоколо, и постепенно я зариваше. Подложила търпеливо бузата си на светлината, майка му понасяше съществуването си като заболяване....
От баща си също помнеше само една ръка, с лъжица в нея. Супата в лъжицата беше матова, кадифена, не отразяваше никакво лице. И през цялото време, докато ръката изкачваше лъжицата към незапомнената уста, повърхността й оставаше гладка, без нито едно потръпване. От което можеше да съди, че ръката принадлежеше на хладнокръвен човек, с точни и уверени движения. Портретът му висеше наред с останалите мъртъвци в салона, всеки от тях изобразен в цял ръст на някакъв тъмен фон, за който не ставаше ясно дали е нощ или дървена ламперия или морска буря. Потънали мореплаватели, капитани, обесени от разбунтували се екипажи, но и немалък брой починали безопасно в леглото си предци, всичките покрити с непробиваема почтеност и с челюсти като лешникотрошачки. Предпоследен в редицата беше баща му, умрял на сушата, но не в леглото си. Последен беше чичо му, по-малкият брат, изчезнал.
И не толкова смъртта на баща му от нож в някаква свада, колкото изчезването пораждаше неизчерпаеми въпроси. Как изчезва някой и къде отива, когато изчезне? Мъртвите отиват в земята, а изчезналите? На другия край на земята, отговори бавачката, давайки нова храна на въображението му. Възрастните отговаряха на този въпрос троснато или уклончиво и от това вадеше заключение, че става дума за нещо вълнуващо и забранено, и със сигурност неприлично. И му се искаше често да изчезне и той, поне за малко, колкото да види какво е, защото, за да бъдем откровени, изобщо не му се изчезваше за по-дълго време.
Иначе двата портрета твърде много си приличаха. Баща му беше по-висок (или картината беше в по-едър мащаб), чичо му имаше като че ли по-чуплива коса, баща му имаше мустак. И нищо не го дразнеше толкова много по време на микроскопичните му революции, колкото този мустак с отличителната му значимост. Няколко косъма върху горната устна, които могат да бъдат премахнати само с едно посещение при бръснаря. И заедно с тях всеки белег на бащинството.
Още...
Есен 2018,
Absinthe,Т ом 24, брой 1: World Hellenisms
“КАМЕННИЯТ КВАРТАЛ”
How can I explain that I don’t even need to dream? It’s enough just to look at the wall in my room. Or simply to look around. As a rule, when I try to retell my nightmares, I use the system for retelling nightmares. I sit on one of the guests’ laps and start crying silently. The guests are very impressed by silent crying. Far more so than by the loudest scream. “Oh,” they say, their lips rounding like zeroes. The first thing I see on their faces is annoyance. After surprise. Annoyance at their surprise.
The women most often cover my face in kisses. Their lips become damp from my tears, their cheeks also grow wet, their makeup smears and afterwards I have to wash it off my face. That bit with the kisses is convenient...
Още...
23 декември 2011
Култура - Брой 44 (2927)
“КОЛЕДЕН РАЗКАЗ”
“Значи – казвам, – “първо ще нарисуваме звездата.”
“Защо звездата?” – пита Виктор.
Общуването с Виктор напомня на някакво Зеноново упражнение по безкрайност. Всяко твърдение получава въпрос, всеки отговор – два нови и така до пълно изтощение. Разговорът продължава, но не се придвижва. Последните десет минути прекарахме в обсъждане на избора на боичките. Опитвам се да го парирам, давайки по два отговора:
“Защото със звездата започва всичко. И защото се рисува най-лесно.”
Надявам се да попита: “Защо най-лесно?”, защото имам готова репликата: “Е, айде нарисувай ти камила, натоварена с подаръци!”, с която да го накарам да млъкне, но остава неизползвана:
“Защо със звездата?” И веднага след това - още по-лошо: “И откъде започва?”
Бих предпочел да гледам през прозореца. Много е красиво. Езерото е замръзнало и звездите – огромни, без да примигват. Въздухът е кристален. Бас държа, че бих видял сърна между заснежените борове. Вместо това, трябва да седя и да рисувам коледни картинки с Виктор, докато другите се суетят с подреждането на масата.
“Започва от началото си. Звездата е знак.”
Още...
31 Януари 2007
Електронно списание LiterNet, 2007/№ 1 (86)
“УЧИТЕЛЯТ СЕ ЗАВЪРНА ПИЯН”
Учителят се завърна пиян. Беше загубил единия си сандал. Острите камъчета го принуждаваха да стъпва с босия си крак върху тревата и с обутия - върху пътеката, оставяйки единичната си следа. “Странно”, би си помислил Ученикът, ако би видял това на следващия ден, “колко непредвидимо един недостатък може да се превърне в качество. Липсващият сандал му помогна дори в тази ситуация да запази мярка, да следва линията на пътеката, без да се отклонява и без да криволичи.” “Наистина”, би си помислил още Ученикът, “Колко неслучайна изглежда следата му. Напомня плясъка от една ръка.” Би си помислил и други неща. Беше ученик, определено надарен с въображение.
Но сега Учителят стоеше на прага и се олюляваше. Изглеждаше сякаш прагът, на който беше стъпил, е единствената твърда линия земя, пред и зад която съществува празно пространство с неизвестна дълбочина. Опитваше се да се задържи изправен върху нея сам, без помощни средства, без да се опира или захване някъде, само с движения на лактите и раменете си и в тези му усилия имаше някаква скромност и някакво примирено достойнство, мислеше си Ученикът. Очите му не бяха зачервени, нито погледът му мътен като на пияниците, само обърнат някак встрани, в посока, различна от тази на действията му. Накрая успя да запази равновесието си, смъкна единствения си сандал и го метна по групичката ученици. Останалите се приведоха с приглушени възгласи, само Ученикът не помръдна и сандалът го уцели в челото. Дървената подметка беше не само тежка, но и с остри ръбове и му сцепи веждата. Една тънка струйка кръв започна да се стича, пълнейки с червено окото му, но Ученикът не я избърса. Почувства се избран.
Още...
| | | | |
